Тънките капки върху листата събират разпръснатите мисли в едно бавно, почти хипнотично пулсиране. Зад тях далечният нисък гръм задържа нощта като плътна, топла завеса над спящия стар град. След дълъг ден това пространство отпуска напрежението без рязък завой — умът най-накрая прекратява да търси следващата задача. С затворени очи остава само усещането да лежиш в меката безопасност на дъжда и да позволиш на тялото да се върне към съня.